Снимка: Интернет
Източник: БТА
Вашингтон, 20 юли /Робърт Бърнс* от Асошиейтед прес/
През 2001 г. на американските нашественици бяха нужни само два месеца, за да свалят талибаните, приличен успех срещу правителство, дало убежище на организатора на атентатите от 11 септември Осама бин Ладен. Двайсет години по-късно САЩ се изтеглят – на фона на отдавна изпарили се изгледи за победа и настъпление на талибаните, които може би са само на крачка от това да възстановят властта си.
Афганистан показа границите на американската военна мощ.
Конфликтът там парадоксално показа, че е възможно да печелиш битките и въпреки това да загубиш войната. Или най-малкото, че разполагаща с технологично превъзходство сила може да убива по-ефективно от врага и пак да не постигне нужния за крайната победа резултат.
Афганистан показа, че през 21-и век не е достатъчно само да разполагаш със завоевателна армия, пък била тя и добре въоръжена като американската, за да превърнеш свалянето на слаб режим като този на талибаните в траен успех. Той обаче показа и че най-малкото е нужно да разбираш местната политика, култура и история – умение, което американците не придобиха навреме.
САЩ недооцениха до каква степен присъствието им като окупатор подхранваше у талибаните мотивацията да воюват и стесняваше възможностите на правителството в Кабул да обединява. Макар и в последна сметка Бин Ладен да беше ликвидиран, а опасността в международен план от създадената от него мрежа Ал Каида да намаля, афганистанците все още се въртят в порочен кръг на насилие и лошо управление, без да се вижда край на това.
В книгата си „The American War in Afghanistan, A History“ („История на американската война в Афганистан“) Картър Малкасян, бивш съветник на висшето американско военно командване както във Вашингтон, така и в Афганистан, казва, че една от причините за безплодността на американското усилие е влиянието на исляма и съпротивата срещу чуждата окупация. Това са все фактори, които според него не са били добре осъзнати от американците.
„Самото присъствие на американците в Афганистан е потъпкване на това какво означава да си афганистанец“, написа той. „Това подтикна мъже и жени да бранят честта, религията и дома си. Това предизвика младите мъже да воюват. Това вдъхна нови сили на талибаните. Това изтощи волята на полицията и армията.“
Американските военни може да са пропуснали някои възможности да стабилизират Афганистан в първите години след свалянето на талибаните, които от 1996 г. управляваха страната като парий в международните отношения. Но по-важният въпрос е дали след първоначалния си успех военните не се оказаха неподходящи за водещата роля в извеждането на Афганистан от хаоса към стабилността.
Американската армия не води войните си изцяло по свое усмотрение. Тя изпълнява заповедите на цивилно ръководство. Същите тези цивилни ръководители може и да бъдат обвинени в прекаляване във вижданията си за превръщане на Афганистан в демокрация, способна да се защитава, но армията в крайна сметка възприе тази цел. Твърденията, че е „преминат важен етап“ по пътя към успеха, се изричаха толкова често от някои висши офицери, че критиците започваха да се чудят дали военните не се въртят в кръг.
Карл Айкънбъри, пенсиониран генерал-лейтенант от сухопътните войски на САЩ и рядък случай на човек, съчетаващ както военен, така и дипломатически опит на високо равнище в Афганистан, заяви, че американската армия отначало не е искала да се захваща с безсрочна мисия за изграждане на държавни институции в една обедняла страна, травмирана от десетилетна гражданска война.
Впоследствие тя се зае по-охотно със задачата, каза той. Така според него САЩ са се въвлекли още по-дълбоко в Афганистан, следвайки военна стратегия, възприета без реалистични политически дебати във Вашингтон за това какви са постижимите резултати и на каква цена.
Ако се погледнат само числата, цената е огромна. Десетки хиляди убити представители на афганистанските правителствени сили и граждани. САЩ са загубили над 2440 войници, а съюзниците над 1100. Вашингтон похарчи стотици милиарди долари, като правителството на Байдън възнамерява дори и след изтеглянето да поиска нови милиарди от Конгреса за подпомагане на афганистанските войници – дори за да продължи да плаща заплатите им.
Войната, започнала в травмиращото време непосредствено след атентатите с отвлечените на 11 септември самолети, при които загинаха близо 3000 души, регресира от триумфалния миг на прогонването на талибаните от Кабул до възраждане на екстремистката въоръжена борба от 2005 г. нататък. Ликвидирането на Бин Ладен през 2011 г. изглеждаше като възможност за слагане на край на военния конфликт, но той се проточи.
Експертите се разминават в оценките си коя е главната причина, поради която САЩ не са успели да спрат възраждането на талибаните след първоначалните им загуби, но един от допринеслите за това фактори е решението на президента Джордж Буш-син от 2003 г. да нахлуе в Ирак. Само две години по-късно тази война беше станала толкова всепоглъщаща, че Афганистан официално остана на втори план след Ирак.
„Омаловажаването (на конфликта в Афганистан) беше фатален избор“, каза Айкънбъри.
След като измина едно цяло десетилетие от слизането на Бин Ладен от сцената, сегашният президент на САЩ Джо Байдън реши, че продължаването на войната е безсмислено. През април той обяви, че ще я прекрати, с аргумента, че да се чака най-идеалният възможен момент за изтегляне е рецепта за вечно оставане; той се позова и на поетия пред талибаните през 2020 г. ангажимент от правителството на Тръмп за напускане на американските войски. Последните части ще си заминат до 31 август.
Байдън се аргументира също, че главната цел на започването на войната – да бъде разгромена Ал Каида и да не бъде допуснато Афганистан отново да се превърне в площадка за ново нападение срещу САЩ, – е постигната, поради което повече няма смисъл американските войници да бъдат излагани на опасност. Остава обаче рискът афганистанското правителство да рухне и да се възроди заплахата от екстремизма, макар че Байдън обеща да запази американското дипломатическо присъствие в Кабул и да настоява за мирно решение на конфликта.
В деня, когато американските сили започнаха войната – 7 октомври 2001 г., – тогавашният министър на отбраната Доналд Ръмсфелд каза, че тя ще бъде с отворен край, но никой не очакваше, че ще се окаже най-дългата в американската история.
„Макар че сега нашите операции да са насочени срещу талибаните и чуждестранните терористи в Афганистан, ние се целим много по-високо“, заяви той пред репортери. „Целта ни е да победим тези, които си служат с тероризъм, и онези, които ги укриват или подпомагат.“ Ръмсфелд даде да се разбере, че това е глобална война срещу тероризма, а не само боеве в Афганистан.
Но макар с времето реториката за война срещу тероризма да намаляваше, войната в Афганистан продължи, и то много след като стана ясно, че победата не е постижима.
„Накрая водехме войната в Афганистан просто защото можехме да си го позволим“, каза Айкънбъри. „При положение че срещу себе си нямахме равностойна сила, а доброволчески сили, и можехме да харчим бюджетен дефицит, разполагахме с политическия и стратегически лукс да водим вечна война.“
БТА
–
*Робърт Бърнс е журналист от Асошиейтед прес, пишещ по теми от сферата на националната сигурност. Като такъв той отразява войната в Афганистан, от Вашингтон и от самия Афганистан, от самото й начало през 2001 г. – бел. на Асошиейтед прес.
