Мария Божкова е на 35 години, член на Сливенската адвокатска колегия от 2015 г. Завършила е Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“.
Напоследък е много актуална темата за партийното строителство. Пълчища самодейци нахлуха в политиката без грам управленски, а и житейски опит, зад гърба си. Скачат от един „политически проект“ в друг. А „политическите проекти“ се роят с висока скорост и в голямо количество. Естествено и закономерно при така пренаситения партиен „пазар“, стойността на всеки от партийните субекти рязко пада.
В основата на съвременното партийно строителство стои фигурата на харизматичния лидер. Сменят се месия след месия, а пророците им са все едни и същи. По същество за средностатистическия български гражданин положителна промяна няма: или емигрира, или стиска зъби на ръба на оцеляването. Предизборните послания и „следизборните“ дебати по отделните политики са като нискобюджетно риалити: дрънкат се ефектни, но плиткоумни небивалици, за да се вдигне рейтинга на този или онзи играч. Няма политическа фигура, достатъчно смела личност с виждане за дългосрочното развитие на обществото и страната ни, която да „нарисува“ бъдещето и ние да го последваме по пътя към осъществяването на поставената цел. Вотът ни се предопределя от симпатия, основана на мъгливи емоции, но не и на база логично разсъждаване.
А истината е, че една партия не може да просъществува в годините и не може да вдъхнови последователи, ако няма идеология. Ако партията бъде построена около харизмата на един човек и около материалния интерес, който носи властта, то тази партия ще се разпадне с развенчаването на лидера ѝ или с изчерпването на източниците на облаги. Идеите, от друга страна, не умират. Особено идеите, основани на естествените и обществените закономерности. Единственият начин да убиеш идеята, е да промениш някоя от закономерностите.
Типичен пример са социалистическите партии. Въпреки, че по време на избори предлагат пакет от социални мерки, които би трябвало да мотивират хората да гласуват за тях, те губят подкрепа и влияние в много държави. Отдавна се е изчерпал капацитетът им да вдъхновяват последователи. Те предлагат политики за по- добър живот, но отдавна не обрисуват целта, към която обществото върви. Доколкото чертаят перспективи, те са неадекватни на света, в който живеем. Хората интуитивно усещат тази аномалия и не припознават социалистическите партии като изразител на волята и интересите им. Просто капиталът благополучно успя да отстрани една от константите в историческото развитие на обществото и така да осакати идеята.
Какво е проповядвал социализмът, когато е увличал след себе си маса от хора, готови да жертват дори живота си в името на една идея:
-изграждането на социалистическо общество със свободен и равен достъп до ресурси за отделния индивид;
-публична собственост върху средствата за производство и разпределение на благата;
-значение на класовата борба като двигател на промените в обществото и историята;
-историческата роля на работническата класа. Според теорията капиталистическото производство може да вирее само когато има работници, които да експлоатира. Така капитализмът създава собствения си унищожител, защото добре образованата и осъзната работническа класа в един момент ще поиска контрола върху живота си, върху средствата за производство, върху цялото общество… и ще го получи, защото са повече на брой, по- силни и по- обединени.
Някога социализмът е изглеждал естествена и неизбежна стъпка към бъдещето. Някога, но не и сега.
И сега стигам до темата за първи май- денят на труда и на международната работническа солидарност, и за комата, в която е изпаднала социалистическата идея. Днес празникът, прославящ труда и работническата класа, е почти напълно изчерпан от смисъл, защото както работническата класа, така и трудът ѝ, вече нямат почти никаква стойност за капиталистическото общество, в което живеем.
От зората на познатата ни история и до преди няколко десетилетия човешкият труд е бил основното средство за създаване на блага. За Маркс, които е писал трудовете си в условията на първата индустриална революция, човешкият труд и влиянието на работническата класа са изглеждали незаобиколим фактор- двигателят и силата, които ще трансформират обществото в един по- справедлив строй. Само за 150 години, обаче, реалността е доста различна. Днес живеем в края на петата индустриална революция и наблюдаваме бурното развитие на компютърната мощ, на роботиката, изкуствения интелект, на синтетичните био- и нанотехнологии… Капиталът вече не се нуждае от работническата класа, която необратимо се измества от технологиите. Нещо повече- той не се нуждае от това, което наричаме „средна класа“ и това, което разбираме под „средностатистически човек“- образован, работещ, семеен, с интереси в областта на култура, наука, изкуство…
Дами и господа, партийни строители, обрисувайте ни бъдещето, защото ни е трудно да си го представим в дългосрочен план. И утре, на първи май, едва ли ще празнуваме, макар празникът да е официален… Всички виждаме в какъв свят живеем днес- колко много несигурност, хаос и страх има. Но всички вярваме в доброто бъдеще. Проблемът е, че някак не можем да видим очертаният му. Какви са стълбовете на новата идеология и какво общество да градим, за да сме адекватни на бъдещето, което чука на вратата? Ако като работници сме почти излишни за системата, какви ще бъдем ние и поколенията след нас?
