Снимка: Интернет
Материал на сайта Гласове
„Духът на Самарканд“ ще бъде воден от „отговорните сили“ Русия и Китай
В сериозния тремор в световната геополитика се вписва много добре фактът, че срещата на върха на ръководителите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) трябваше да бъде проведена в Самарканд – най-големият кръстопът от Пътя на коприната от 2500 години насам.
Когато през 329 г. пр.Хр. Александър Велики достига до тогавашния согдийски град Мараканда, част от империята на Ахеменидите, той е поразен: „Всичко, което съм чувал за Самарканд, е вярно, само че е по-красив, отколкото си го представях.“
Превъртаме бързо напред до речта на президента на Узбекистан Шавкат Мирзийоев, публикувана преди срещата на върха на ШОС, където той подчертава, че Самарканд сега „може да стане платформа, която да обедини и помири държави с различни приоритети във външната политика“.
Все пак, исторически, светът от гледна точка на този жалон в Пътя на коприната, винаги е бил „възприеман като един и неделим, а не разделен. Това е същността на един уникален феномен – „Духът на Самарканд““.
И тук Мирзийоев свързва „духа на Самарканд“ с първоначалния „Шанхайски дух“ на ШОС, основана през 2001 г., няколко месеца преди събитията от 11 септември, когато почти за една нощ светът беше вкаран в раздори и нескончаема война.
През всички тези години културата на Шанхайската организация за сътрудничество се развиваше по разпознаваем китайски маниер. Първоначалната Шанхайска петорка беше фокусирана върху борбата с тероризма – месеци преди американската война на терора да метастазира от Афганистан до Ирак и отвъд.
С годините първоначалното „тройно не“ – „не“ на съюзите, „не“ на конфронтацията и „не“ на прицелването в която и да е трета страна – стигна до фазата на оборудване на бързо, хибридно превозно средство, чиито „четири колела“ са „политика, сигурност, икономика и хуманитаризъм“, допълнени от Глобалната инициатива за развитие и всичко това в ярък контраст с приоритетите на хегемоничния, конфронтационен Запад.
Може би най-голямото послание на срещата на върха в Самарканд тази седмица е, че китайският президент Си Дзинпин представи Китай и Русия, заедно, като „отговорни глобални сили“, насочени към осигуряването на многополярност и отхвърлящи произволния „ред“, налаган от Съединените щати и техния еднополярен светоглед.
Руският външен министър Сергей Лавров определи двустранния разговор между Си и Путин като „отличен“. Си Дзинпин още преди срещата и обръщайки се към Путин директно, набеляза общите цели на Русия и Китай: „Пред лицето на колосални промени от глобален мащаб в нашето време, безпрецедентни в историята, ние сме готови заедно с нашите руски колеги да дадем пример за отговорна световна сила и да играем водеща роля, така че да насочим така бързо променящия се свят в траекторията на устойчивото и позитивно развитие.“
По-късно, в преамбюла към срещата на държавните глави, Си мина директно към същността: важно е „да се предотвратят опитите на външни сили да организират „цветни революции“ в страните от Шанхайската организация за сътрудничество.“ За Европа няма да има разлика, защото тя е цветно революционизирана нон-стоп от 1945 г. насам. Путин, от своя страна, отправи послание, което ще отекне през целия глобален Юг: „Фундаментални трансформации се открояват в световната политика и икономика, и те са необратими.“
Иран: Време е за шоу
Иран беше гостуващата звезда на шоуто в Самарканд и беше официално посрещнат като 9-ия член на ШОС. Президентът Ебрахим Раиси многозначително подчерта преди срещата си с Путин, че „Иран не признава санкциите срещу Русия“. Стратегическото партньорство между тях ще бъде засилено. На бизнес фронта, тежка делегация от лидери на 80 големи руски компании ще посети Техеран следващата седмица.
Нарастващата интерполация между Русия-Китай-Иран – трите топ-движещи сили на евразийската интеграция – плаши до смърт обичайните заподозрени, които може и да започнат да схващат, че ШОС представлява, в дългосрочен план, сериозна заплаха за тяхната геоикономическа игра. Така че, всяко зрънце пясък в пустините на азиатския хартленд е вече наясно, че геополитическият натиск срещу триото ще се увеличава експоненциално.
Случи се също и мега-решаващият тристранен договор от Самарканд: Русия-Китай-Монголия. Няма официална информация, но това трио може би е обсъдило газопровода „Силата на Сибир-2“ и предстоящото изграждане на интерконектор през Монголия. Както и засилената роля на Монголия като ключов свързващ коридор на инициативата „Един пояс, един път“, откакто Китай не използва Транссибирския път за експорт за Европа поради санкциите.
Путин брифира Си за всички аспекти на руската специална военна операция в Украйна и вероятно е отговорил на някои наистина трудни въпроси, много от които циркулират обилно в китайските социални мрежи вече от месеци. Което ни води до пресконференцията на Путин в края на срещата на върха – буквално всички въпроси очаквано се въртяха около военните действия в Украйна.
Главното послание на руския президент: „В плана на ШОС няма промени. Основните задачи бяха изпълнени.“ Относно изгледите за мир, Украйна е тази, която „не е готова да разговаря с Русия.“ И обобщаващото, „буди съжаление, че Западът имаше идеята да използва Украйна, за да срине Русия.“
За сапунената опера с торовете Путин отбеляза, че „доставките на храна, доставките на енергия, те (Западът) създадоха тези проблеми и сега се опитват да ги разрешат за чужда сметка“ – разбирай най-бедните нации. „Европейските страни са бивши колониални сили и все още имат парадигмата на колониалната философия. Дойде време тяхното поведение да се промени, да станат по-цивилизовани.“
За срещата си със Си Дзинпин: „Това беше обикновена среща, от доста време не сме се срещали лице в лице.“ Разговаряли са как да „увеличат търговския оборот“ и да преодолеят „търговските войни, предизвикани от нашите така наречени партньори“, поради които „разрастването на споразуменията в национални валути не напредва толкова бързо, колкото ни се иска.“
Засилване на многополярността
Двустранната среща на Путин с индийския премиер Нарендра Моди не можеше да е по-сърдечна – изцяло в регистъра на „най-близко приятелство“ – по време на която Моди призова за сериозни решения на кризите с храните и горивата, адресирайки призива си всъщност към Запада. Междувременно Държавната банка на Индия ще отвори специални сметки в рупии, за да обслужва тръговията с Русия.
Това беше първото задгранично пътуване на Си от началото на Ковид пандемията. Той можа да го осъществи, защото е напълно уверен в номинирането си за трети мандат по време на конгреса на Комунистическата партия следващия месец в Пекин. В момента Си контролира и/или има съюзници, инсталирани сред поне 90% от членовете на Политбюро.
Другата сериозна причина за него беше да постави призива от инициативата „Един пояс, един път“ в близка връзка с Шанхайската организация за сътрудничество. Амбициозният проект на Китай „Един пояс, един път“ беше официално обявен от Си в Астана (сега Нур-Султан) преди девет години. Той ще продължи да олицетворява концепцията за външна политика на Китай и през следващите десетилетия.
Акцентът на инициативата „Един пояс, един път“ върху търговията и връзките се обединява с развиването на многостранните механизми за сътрудничество на ШОС, събирайки фокуса на нациите върху едно икономическо развитие, което е независимо от мъглявия, хегемоничен, „основаващ се на правила ред“. Дори и Индия, под управлението на Моди, е в колебания дали може да разчита на Западния блок, в който Ню Делхи в най-добрия случай е нео-колонизиран „партньор“.
И така, в Самарканд Си и Путин начертаха пътна карта на всичките си практически цели по укрепване на многополярността, както беше подчертано във финалната Декларация от Самарканд, подписана от всички членове на Шанхайската организация за сътрудничество.
Казахския пъзел
По пътя ще има изобилие от неравности. Не е случайно, че Си започна пътуването си от Казахстан – мега-стратегическият западен съсед на Китай, споделящ много дълга обща граница със Синдзян, Уйгурския автономен регион. Границата между трите страни при сухото пристанище Хоргос – за камиони, автобуси и влакове поотделно – е много значима и е абсолютно ключов възел за инициативата „Един пояс, един път“ .
Администрацията на президента Касим-Жормат Токаев в Нур-Султан (който в скоро време ще бъде отново преименуван на Астана) е доста сложна, люшкаща се между източната и западната политическа ориентация и инфилтрирана от американците в същата степен, в която беше и при предшественика му Нурсултан Назарбаев, първият постъсветски президент на Казахстан.
По-рано този месец например, Нур-Султан в партньорство с Анкара и British Petroleum – което буквално управлява Азербайджан – се съгласи да увеличи обема нефт по нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан до 4 милиона тона на месец до края на тази година. Chevron Exxon Mobil, много активни в Казахстан, също са част от сделката.
Явният дневен ред на обичайните заподозрени е „изцяло да отдели икономиките на Централно-азиатските страни от руската икономика“. Доколкото Казахстан е член не само на водения от Русия Евразийски икономически съюз (ЕИС), но и на инициативата „Един пояс, един път“, е уместно да се предположи, че Си, както и Путин, са дискутирали някои доста сериозни въпроси с Токаев, казали са му да се ориентира накъде духа вятърът и са го посъветвали да държи вътрешнополитическата ситуация под контрол (виж осуетения преврат през януари, когато Токаев беше де факто спасен от водената от Русия Организация на договора за колективна сигурност.
Няма съмнение, че Централна Азия, исторически известна като „ковчеже със скъпоценности“ в средата на Хартленда (5-те бивши съветски републики от Североизточна Азия), прорязана от древните пътища на коприната и благословена с несметни природни богатства – изкопаеми горива, редки земни метали, плодородни аграрни земи – ще бъде използвана от обичайните заподозрени като Кутия на Пандора и ще бъдат реализирани всички възможни токсични номера против легитимната евразийска интеграция.
Това е в остър контраст със Западна Азия, където Иран ще се задейства като турбокомпресор, за да изпълни ключовата си роля на свързващ кръстопът между Евразия и Африка, в сътрудничество с инициативата „Един пояс, един път“ и Международния транспортен коридор север-юг.
Вече не е чудно, че Обединените арабски емирства, Бахрейн и Кувейт, всички в Западна Азия, наистина разпознават накъде духа вятърът. Трите държави от Персийския залив получиха официален „партньорски статут“ в Самарканд, наред с Малдивите и Мианмар.
Сплотяване на целите
Самарканд също даде допълнителен импулс за интеграция, наред с концептуализираното от Русия голямо евразийско партньорство, което включва Евразийския икономически съюз – и всичко това само две седмици след повратния Източен икономически форум, проведен във Владивосток, на руското стратегическо тихоокеанско крайбрежие.
Приоритет за Москва в Евразийския икономически съюз е да въведе държавно споразумение с Беларус (която изглежда има намерение да стане член на Шанхайската организация за сътрудничество до 2024 г.), наред с близка интеграция в инициативата „Един пояс, един път“. Сърбия, Сингапур и Иран също имат търговски договори с Евразийския икономически съюз.
Голямото Евразийско партньорство беше предложено от Путин през 2015 г. – и то става все по-остро благодарение на активното проектиране от Евразийската комисия, водена от Сергей Глазиев, на нова финансова система, базирана на злато и природни ресурси и противодействие на търговското споразумение от Бретон (между САЩ, Канада, Западна Европа, Япония… – б.пр.). Веднага щом новата рамка е готова да бъде изпробвана, основният й разпространител вероятно ще бъде Шанхайската организация за сътрудничество.
Тук наблюдаваме разиграването на пълно съвпадение на целите – както и на механизмите за взаимодействие – осъществено от голямото евразийско партньорство, Инициативата „Един пояс, един път“, Евразийския икономически съюз, Шанхайската организация за сътрудничество, БРИКС+ и Международния транспортен коридор Север-Юг. Битката за обединяване на всички тези организации е титанична, като се вземат предвид всички геоикономически приоритети на всеки от членовете и асоциираните партньори, но точно това се случва, с главоломна скорост.
В този фестивал на връзките практическите императиви варират от справяне с локалните затруднения до установяване на комплексни многостранни коридори – от Кавказ до Централна Азия и от Иран до Индия, като всичко се обсъжда на многократни кръгли маси.
Успехите са вече забележими: от въведените между Русия и Иран директни споразумения в рубли и риали, до увеличената тръговия между Русия и Китай в рубли и юани, достигаща 20% и продължаваща да расте. В скоро време може би ще се установи Източна размяна на стоки във Владивосток, която ще има за цел да улесни търговията с фючърси и деривативи с Азия-Тихи океан.
Китай е безспорният основен кредитор/инвеститор в инфраструктурата през Централна Азия. Приоритетите на Пекин може и да са внос на газ от Туркменистан и Узбекистан и нефт от Казахстан, но свързаността не изостава от тях. Изграждането на 600 км железопътна линия между Пакистан-Афганистан-Узбекистан (Pakafuz) на стойност 5 милиарда долара ще позволи доставянето на карго от Централна Азия до Идийския океан само за 3 дни, вместо за 30. А тази железопътна линия ще бъде свързана с Казахстан и с вече изграждащата се от Китай 4380-километрова линия от Ланжу до Ташкент, която е един от проектите на инициативата „Един пояс, един път“.
Нур-Султан също е заинтересован от железопътно трасе Туркменистан-Иран-Турция, което ще свърже неговия порт Актау на Каспийско море с Персийския залив и Средиземно море.
Турция междувременно, все още наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество и постоянно хеджираща залозите си, бавно, но сигурно се опитва стратегически да придвижи собствения си Pax Turcica, от технологично развитие до сътрудничество по отбраната, всичко опаковано като политико-икономически-отбранителен пакет. Турският президент Реджеб Таийп Ердоган го обсъди в Самарканд с Путин, след като последният съобщи, че 25 процента от руския газ, който Анкара купува, ще бъде плащан в рубли.
Добре дошли в Голямата Игра 2.0
Русия повече от Китай знае, че обичайните заподозрени ще дадат мощен отпор. Само през 2022 г. имаше провален опит за преврат в Казахстан през януари; проблеми в Бадахшан, Таджикистан, през май; проблеми в Каракалпакстан, Узбекистан, през юни; неспирни погранични сблъсъци между Таджикистан и Киргизстан (чиито президенти в Самарканд поне се съгласиха да спрат огъня и да изтеглят войските от границата си).
А и наскоро освободеният Афганистан, с не по-малко от 11 провинции, кръстосвани от ИЗИС-Хорасан и техните таджикски и узбекски последователи. Хиляди кандидат-джихадисти от северноазиатския хартленд пътуваха до Идлиб в Сирия и после обратно до Афганистан – „поощрявани“ от обичайните заподозрени, които биха използвали всеки трик под слънцето, за да тормозят и „изолират“ Русия от Централна Азия.
Така че Русия и Китай трябва да имат готовност да бъдат въвлечени в безгранично комплексната и вече започнала голяма игра 2.0 на стероиди, в която САЩ/НАТО се бият срещу обединена Евразия, с Турция по средата.
Погледнато откъм светлата страна, Самарканд доказа, че поне има консенсус между всички играчи от различните институционални организации относно това, че технологичният суверенитет ще определи суверенността, както и регионализацията – в този случай евразийската – ще се стреми да замени управляваната от САЩ глобализация.
Тези играчи също така разбират, че към своя край отивата ерата на Макиндер и Спайкман – когато Евразия беше „удържана“ в полуразпаднала се форма, така че западните морски сили можеха да упражняват тотална доминация, в ущърб на националните интереси на играчите от глобалния Юг.
Сега играта е напълно различна. Голямото евразийско партньорство е напълно подкрепяно от Китай, в услуга както на проектите на инициативата „Един пояс, един път“, така и на тези на Евразийския икономически съюз, а Шанхайската организация за сътрудничество оформя общата среда.
Да, това е Евразийският цивилизационен проект за 21 век и отвъд него. Под егидата на „духът на Самарканд“.
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
Източник: unz.com
