Снимка: Интернет
Материал на сайта Гласове
„Неутрална зона“ с Александър Валдман, разговор с Дарина Григорова
– Добър ден, драги приятели, вие сте с телеканала на Александър Валдман, телеканал за хора, които могат и обичат да мислят. Програмата е „Неутрална зона“ и с огромно удоволствие искам да представя днешния гост – за първи път в нашия ефир имаме гост от България, известният български учен, историк, Дарина Григорова. Дарина, радвам се да Ви поздравя, добър ден.
– Добър ден, Александър, благодаря за поканата.
– Благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в нашето предаване. Само за нашите зрители ще направя по-разширено представяне на Дарина – тя е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, както и главен редактор на сайта Виа Евразия.
Дарина, искам да започна нашия разговор с Вас, естествено, като специалист по руска история, с една много забележителна Ваша книга, голям труд – книгата се казва „Руският феникс между съветското минало и евразийското бъдеще“. Ще приведа един цитат, не от книгата, а от анотацията към нея, цитирам: „Новата книга на Дарина Григорова е посветена на феномена на руския феникс, на падението и възраждането на руската държавност в промеждутъка между 1991 и 2014 година, в дълбока историческа ретроспектива на политическите, социалните и националните процеси, протичащи в пост-съветското пространство. Но най-важното – Дарина Григорова, като истински учен, не се стреми да прикрива историческите факти със смокиново листо и политкоректност, а нарича нещата с техните имена. Честна история от честен историк на страниците на тази книга.“ Край на цитата.
Дарина, в анотацията също така са изброени архи-важни въпроси, повдигнати от Вас в книгата и първият от тези въпроси е наречен така: какво всъщност представлява най-голямата страна в света – империя ли е, или е национална държава? Такъв е въпросът. Книгата е издадена, написана от Вас, в 2015 година. В Русия тя излезе за първи път през 2018 година. За изминалите 6-7 години убедихте ли се в правотата на намерения тогава отговор на този поставен въпрос или днес Вие, като честен историк, бихте внесли в него корекции?
– Струва ми се, че Русия наистина е империя-феникс. Руската империя се събуди или по-скоро – събудиха я. Но ако говорим за спора империя или национална държава, струва ми се, че това е изкуствен спор, Збигнев Бжежински много обичаше да популяризира това внушение, тоест тази теза противопоставя империята и националната държава, а в Русия съществува един дуализъм – имперска национална държава. Не трябва да има противопоставяне и да се внушава, че вие сте вредни, нека да се демократизираме, а после да бъде завършен процесът на руската нация като всяко друго европейско явление от 19 век.Тоест, вие сякаш не сте успели. Това изобщо не е така, струва ми се неправилно, защото руският национален образувателен процес винаги ще бъде отворен, незавършен, той приобщава през руската култура, която е европейска – Русия е европеизатор –запазвайки етническата суверенност на всеки народ в рамките на Русия. Тук има държавообразуващ, но не господстващ народ – руският. И затова имперското и националното са заедно, съчетават се и не трябва да се противопоставят. Това според мен е съвършено лъжливо внушение, така ми се струва.
– Дарина, тогава не мога да не Ви попитам, естествено, оттласквайки се от втората част на книгата, по повод Евразия – какво Ви се вижда евразийското бъдеще на Русия, особено в контекста на днешните събития?
– Като отказ – принудителен, но отказ – от европоцентризма. За Русия това е полезно, струва ми се. Руската триада всъщност е такава, независимо от политическата система – евразийска държавност, която е свръхцентрализирана, източна държавност; европейска култура, тъй като руската култура е европейска, не евразийска; и православна духовност, с цялата й тръпимост към всички религиозни явления в имперското пространство. Така че, това се запазва, но отказът от европоцентризма е факт.
Аз, разбира се, съм за голяма Европа, а не за голяма Евразия, ако ме питате, но тенденцията на европейския залез се ускорява. Специалната военна операция (СВО) е имперски обрат за Русия – след Крим, след Сирия, когато тя излезе на Средиземно море, и сега, когато тя защитава своите. Това е, струва ми се.
– Тогава, изхождайки от казаното от Вас, ще опитам да формулирам друг въпрос – не го бях планирал, но той се породи именно докато Ви слушах: евразийският път, за който говорите, означава ли за Русия, че Петър I напразно е отворил прозорец към Европа?
– Не бих казала. В някои отношения това е било „вестернизация“, както той я нарича, това е било неизбежно за Русия. Петър I е направил империя, родила се е Руската империя. Но ми се струва, че Русия гледа на себе си през Европа, а това е, даже можем го наречем идолопоклонническо отношение. И историческата си периодизация Русия прави през европейската история, и всичко останало. Това е вредно мислене, защото руската култура е европейска и Русия е част, своеобразна, но част, от европейската цивилизация. Затова, оттласкването от Европа ще бъде за нея някак освежаващо за мозъка, струва ми се, пречистващо мозъка. Още повече, че Европа изобщо не приема Русия. Съвсем никак. Русия се протяга, а Европа гнусливо гледа на ресурсите и на всичко. Ако трябва да обобщим, Западът е колониален и това винаги е било отношението към Русия, а руснаците някак наивно се стремят към европейската култура, която вече е в миналото, за съжаление.
– Дарина, когато казвате, че руснаците се стремят към европейската култура, под руснаци имате предвид руския етнос, или широкия смисъл на думата? Самите украинци някога се считаха за руснаци, дори и от евреите, когато дойдохме в Израел. В Израел ние сме руснаци.
– Разбира се, руснаци не е етническа характеристика. При вас е трудно да се намери, грубо казано, чистокръвен великорус, в Русия всички имат различни дядовци, баби, и няма такъв етноцентризъм като образ в живота или изобщо в мисленето. Този тесен национализъм в Русия е напълно маргинален. Не, руснак е преди всичко културна категория, приобщеност към руската култура, като се запазва и собствената – ако сте евреин или малорус, или не знам какво друго, българин, например – вие се съхранявате и се обогатявате. Ако сте от Азия, то вас ви европеизират. Вижте как, когато Русия си отиде от Средна Азия, там веднага остана само Азия, а Европа си отиде. Носител на това е руският народ – всички тези противоречия, които винаги са съществували, той с някаква търпеливост ги заглажда, независимо от голямата държавна машина. Това са различни неща, но руснак не е етническа категория. Абсолютно не е. Затова и процесът е отворен. И затова Русия е империя.
– Дарина, благодаря Ви преди всичко точно за този отговор, за тези формулировки, които произнесохте. Следващият ми въпрос, искам още веднъж да тръгна от заглавието на Вашата книга, „Руският феникс“. Специално погледнах в енциклопедията и в речника, за да определя точно какво е това феникс, коя е птицата феникс. Умните хора пишат, че според разпространената версия мита за птицата феникс е че, предвиждайки смъртта си, фениксът извършвал самозапалване, след което възкръсвал отново от пепелта. Въпросът може би не е много, меко казано, лесен: според Вас войната в Украйна, или специалната военна операция, както също я наричат в Русия, тази специална военна операция за Русия също такова своеобразно самозапалване ли е, от което ще последва възраждане?
– В тази ситуация не бих използвала този образ на феникса. По отношение на Русия под феникс имах предвид, че тя е способна да се възражда след катаклизъм – в 17-а година, 41-45 година, 91-ва… – в този план. А СВО, специалната военна операция, по-скоро е руският военен отговор на гражданската война в Украйна или пост-Украйна. Това по-скоро е спасителна акция. Това по-скоро е способността да защитиш своите. При това те дълго забавиха този процес. Очакването на Минските споразумения беше твърде дълго, докато Донбас кървеше. Така че, по-скоро това се случи там. И няма отношение, ще посоча още една теза на Бжежински, че Русия без Украйна не е империя. На мен ми се струва обратното – Русия няма да бъде империя без Сибир. Украйна за нея е сърцето й – Малорусия, Киев, но това не е нейната имперскост, даже обърнете внимание, струва ми се, че в 20-те години се появява барон Лебедев и той е Сибирски барон, британската кралица го удостоява с тази титла. Тя не му дава титлата барон Украински, тъй като Британия също е империя и улучва точно там, където е същността на имперското. Така ми се струва.
– Ако говорим за този човек, Лебедев, Сибирския барон – може би тук все пак е заложено желанието на Британия да раздели Русия на колкото е възможно повече хапки?
– Безспорно, това е толкова банално, така да се каже, даже Петлюра е писал за това, че той е съдействал за разделянето на Русия и за освобождаването на Европа от руската заплаха. Тоест, това е стара-стара мечта, Британия е част от тази мечта, но тя се цели точно в Сибир, а не в друга част от Руската империя, виждате ли, това ми се стори неслучайно. Аз не знам каква е личността на този барон, но символиката тук е много важна. А разделянето на Русия е стратегическа цел на така наречения колективен Запад и никой не го крие, впрочем.
– За да не се отдалечаваме от Украйна, искам да Ви задам въпрос за тази държава. За никого не е тайна, че през всичките последни почти 30 години, повече или по-малко – въпрос на вкус е, както се казва, коя отправна точка ще се вземе. И така, последните почти 30 години в Украйна активно се култивираше украински национализъм и за катализатор на този процес се използваше пламенна русофобия с всички тези известни, знаменити изказвания като „москаляку на гиляку“ („московчанина на клона“, укр. Идиомът започва да се употребява в началото на създаването на СССР първоначално като „комуняку на гиляку“ и е израз на крайна враждебност, чийто точен превод е московчаните да бъдат избесени на клон – б.пр.) и така нататък. Ненавистта към руснаците и Русия след Майдана, според мен, мога отговорно да го заявя, тъй като отдавана гледам това, което се връши в социалните мрежи, в интернет обществото, не само в Украйна, ако сравняваме с Азербайджан и Армения това, което се връшеше помежду им в тези републики именно във вербален план. После се случи и това кръвопролитие, което продължава и до сега. Това, което стана през 14-а година, според мен е зверство по отношение на Русия и руснаците. Наред с това, властите в Русия до ден днешен продължават да твърдят, че украинците за Русия и за руснаците са братски народ, на който националистите, макар и по-правилно е да ги наречем нацисти, просто са смлели мозъка на прах. Но може би този ход, на пръв поглед неразбираем, на руската специална военна операция в Украйна, се обяснява с това, че в лицето на Русия и руснаците в Украйна виждат само и единствено врагове, като в същото време украинците в Русия се възприемат като отклонили се от пътя по-малки братя. Доколко сте съгласна с подобни оценки, това не е само моята оценка, нееднократно съм срещал такива мнения. И допълнителен въпрос като историк по Русия, прекрасно знаещ историята на славянството – има ли в историята на славянството подобен пример?
– Александър, „москаляку на гиляку“ е израз от Галиция, това не е Украйна, не е цялата Украйна. И между другото нито в Русия, нито в Съветския съюз, още по-малко сега в Руската федерация няма да чуете „хохлЫ на гиляку“ („хохлЫ“ е подигравателно прозвище за украинците – б.пр.) Това не е било и няма и да бъде. Но в Украйна има, образуваха се, и това е украинска особеност, две украински нации – галицийска и малоруска. Това са две империи – Австро-Унгария и Русия – които създадоха две нации и те са абсолютно различни. Галицийската нация, която е в днешна Западна Украйна, е етноцентрична и е настроена към врага, образът на врага я консолидира – не само руснаци, това са и евреи, и поляци, всички, които не говорят като тях. Включително и украинците на Изток.
А малоруската нация е етнодуалистична, за малорусите – или украинците – няма проблем да бъдат едновременно и руснаци, и украинци. Те нямат проблеми с историята си. С това, че всъщност и по начало това е древната Русия, която се нарича Киевска Рус. Галиция, за съжаление, окупира политически и идеологически Киев със западна помощ и украинците, които не са заразени с тази, бих казала „слава на украинския нацизъм“ – струва ми се, че „славоукраинството“ е термин, който трябва да се използва така често заради тази квазирелигиозна идеология, която сега действа официално в Украйна, доколкото това не са всички украинци. „Слава на Украйна“ е поздравът на Западна Украйна и този поздрав се появява вместо поздравът „Слава на Иисуса Христа“, тоест те смениха мястото на Христос с образа на Украйна, но Украйна само за тях, с едно чувство за изключителност. И славоукраинството е много специфична, идеологическа зараза, даже могат да бъдат и руснаци, могат да бъдат и руски крайни украински националисти, има и такива на изток, и в Беларус, и в Русия – това е „славоукраински“ проблем, но в по-голямата част това са украинци, които са под окупацията на тази власт и те са наистина братски народ и те ще останат братски народ. Но за Киев те ще бъдат законна цел, ако СВО се проточи, просто всеки град, който се освобождава или село, веднага става законна цел, която те унищожават, стрелят по своите.
Впрочем в едно от последните си интервюта отец Партений, от Михайловка, той загина, убиха го своите, той каза нещо много важно: тези изстрели могат да се смятат за разстрел и обяснява, че те не идват от ЛНР, не идват от руската армия, а това са украинците, които стрелят по Михайловка. И това е гражданска война. Тя винаги ще бъде в менталността. В семействата, във всяка фамилия има такъв разлом, те са като разсечени, христоматиен пример е Николай Бердяев – той се е смятал за руснак, а брат му Сергей е смятал себе си за украинец. Георгий Вернадски се е смятал и за руснак, и за украинец едновременно. Относно славяните, Пушкин е казал много хубаво, че спорът на славяните е помежду им. За съжаление това винаги е много гибелно за нас, това са примерите със сърбите и хърватите, българите и македонците, руснаците и украинците, за съжаление сред славяните това се среща по-често, отколкото сред други народи и нации, не зная защо.
– Сега за още една славянска нация – белорусите. В едно интервю, Ваше интервю от 2020 г., анализирайки белоруската цветна революция, Вие казвате, че събитията в Беларус са репетиция за предстоящите протести в Русия. Дарина, две години по-късно стана ли Вашата прогноза още по-актуална?
– През 20-а година Телеграмната революция, така я нарекоха в Беларус, всъщност е част от мрежата на анти-руската структура в Беларус, в Украйна, а също е и предвкусване на голямата награда – Русия. След 24 февруари на мен ми се струва, че руското общество се сплоти в мнозинството си, но тази мрежа съвсем не е изчезнала и никой не знае как ще бъде, по-скоро някаква тенденция, контурите на някаква тенденция мога да очертая, но никаква прогноза не се решавам да правя. Но това е част от полето на битката за Русия – да отрежат в периферията Беларус, Украйна. С Беларус не се получава засега, слава Богу. Но за пореден път има гражданска война в Украйна. В 20 век, в началото на Украинската народна република, имаше Донецка Криворожска република, ето и сега – същото, това не е ново, не е и за последен път, мисля. Такава е съдбата на тази земя, просто тя не може да бъде самостоятелна, не се получава.
– Дарина, сега искам да премина към друга тема. Подготвяйки предаването, четох много Ваши работи, статии, интервюта и ме заинтригува много сериозна статия, даже бих казал не статия, а изследване, наречено „Русофобията в Русия“, от 2019 г., от която ще преведа цитат, написан от Вас в заключението на статията: „Русофобия? Няма страшно, поне докато властта не я възприеме като официална политика. Руската русофобия без подкрепата на властта ще остане маргинално и специфично умонастроение, преди всичко на част от елита, без значение кой – съсловен, финансов, класов, научен елит – защото е вярно наблюдението на Фьодор Тютчев, че главният гарант на руското начало е държавата или властта, върховната руска власт, оттук и отговорността лежи върху властта, а не върху русофобите.“ Край на цитата. И тук имам към Вас няколко въпроса. Първо, доколко принципно русофобията в самата Русия се различава от русофобията в днешния свят, преди всичко в Европа, а и в Америка в не по-малка степен. Съгласна ли сте, че съвременната русофобия, както и културата на отмяна на Русия, са аналог на нацистикия или европейския антисемитизъм? Казвайки, че отговорността лежи на властите, а не на русофобите, имате предвид, че властта създава условия за нейното възникване между корупцията и бюрокрацията, излишната администрация и т.н., или това е нещо друго? Извинете за дългия въпрос.
– Не, благодаря Ви, Александър, за въпроса, това наистина е много интересно явление – руската русофобия. Но причините за тези две явления – русофобията на Запада, на западния свят и руската русофобия – са различни. Русофобията в западния свят се основава, основната й причина е страхът от Русия, защото тя е непредсказуема, тя не се подчинява, от една страна, а от друга страна това е онова колониално очакване на руските ресурси и възприемането им като свои – това е нещо мое, което по някаква причина още не е дошло при мен – някаква ментална надменност.
Русофобията на западния свят винаги е била прицелена в руската държава, тоест това е критика към лошото самодържие в 19 век, сега е към путинизма. Обичайният рефрен е „ние обичаме руската култура, но ненавиждаме режима“. Това беше до 24 февруари, после вече настъпи тотална русофобия, когато вече и Достоевски не обичат, и Пушкин не обичат, и свалят руски опери – тоест, това вече е лицето, всички маски паднаха и това е истинското лице.
Културата на заличаване, културата на зануляване, да се унищожи тотално всичко руско, се появи след 24 февруари. Впрочем, ако сте обърнали внимание, съвременната русофобия започна с демонизиране на Путин, но преди 12-а година, преди Крим и преди Сирия. И причината за това беше законът за ЛГБТ, който забраняваше ЛГБТ пропагандата в Русия сред децата и учениците, защото това е идеологическо средство за подчинение на Запада днес, което унищожава и Европа за съжаление. И с това започна всичко.
А руската русофобия е плод на комплекса за непълноценност. Това може да се нарече и „европобесие“, по Константин Леонтиев и отговорността е на властта в този смисъл, че властта не трябва да допуска руски русофоби до власт. Те са малко, това явление е от 19 век, но те не трябва да попадат във властта, защото Русия е властоцентрична страна и поради това отговорността е дадена на властта, това е много силно централизирана власт. Обикновено когато в Русия има двувластие, тя е в много опасен период, историята го е показвала. Даже и за Украйна може да се даде този пример, тези нацисти например бяха неголям процент, даже след Майдана те бяха неголям процент. Но те станаха част от политиката, част от силовите структури, а самата Рада, която е толкова пъстра от гледна точка на идеологическите партии, също гласува нацистки закони, независимо от това, че официално е разнородна. Тоест когато дори и малък процент е на власт и когато държи руля, той всъщност налага на мнозинството своите виждания и поради това отговорността на властта в Русия е много важна.
А корупция има навсякъде, либералите имат такъв рефрен – че се борят с корупцията, особено в Русия, но това също е и битка с държавата, защото изобщо либерализма, глобализма – това е ликвидация на държавата. Ако сте обърнали внимание на руските либерали, когато критикуват корупцията, тази критика безпосрно е избирателна и няма критика към частните корпорации, само към държавните. Впрочем и на Запад е същото, и там има такова явление, когато държавата веднага търпи критика, а частната корпорация е като че ли свещена крава, към нея няма никаква критика. Има такъв нюанс, струва ми се.
– Дарина, сега бих искал да се обърна към Вашата страна, към България. Честно да си призная, може би това е спомен от моето детство, винаги, от ученическите години, на нас поне ни внушаваха, а и ние сами виждахме, общувахме с български младежи, на мен ми се е случвало лично да общувам и тази дума „братушки“ за нас беше абсолютно естествена, абсолютно разбираема. Наред с това, вероятно не само аз, а мнозина виждат какво се случва в България и по този повод възникват въпроси – правилно ли е според Вас да се твърди, че в съвременна България са се отказали от думата „братушки“ по отношение на руснаците? Действително ли са забравили как братушките се биха за българите, в Плевен, на Шипка, колко руски животи бяха отдадени за независимостта на България? Или днешното забравяне има дълбоки исторически корени, доколкото, както с Вас знаем, и в Първата, и във Втората световни войни официално България не беше на страната на Русия, не на страната на Съветския съюз, а на страната на нашите противници. Русофили против русофоби в България – кой побеждава днес и защо?
– Братушките са били и винаги ще бъдат, това няма да изчезне, това обръщение към руснаците няма да изчезне. От времето на 19 век до сега то стои. То изчезна от средствата за масова информация, от политическата реторика, безспорно, защото има огромен разлом между така наречения политически елит и народа и обществото. Има, разбира се, и един малък процент от интелигенцията, който е ултра-атлантически, но това по-скоро изглежда служебно, даже не идва отвътре, това не е идейно състояние, а е работно състояние. Русофобията е бизнес, не само за политиците, за съжаление. Отношението на съвременните българи към Русия, има едно великолепно стихотворение на българина Дончо Дончев, написал го е през 90-е години, и то е много познато в Русия и даже има и песен по него, струва ми се: „Не пипайте Русия, господа“. Ето това стихотворение показва отношението на българите, на мнозинството българи. Що се отнася до Първата и Втората световни войни, причината беше нашата „Украйна“ – това е Македония.
След освобождението на България от Руската империя, и Трети март е нашият национален празник, в Санстефанска България влиза и част от Македония, защото тя е част от българската екзархия, тоест българите са били официално за всички, не е имало такова понятие „македонец“, дори и в регионален смисъл. Появи се после, за съжаление. Както поляците не можаха да направят от украинците поляци и ги направиха украинци, същото направиха сърбите и югославяните – направиха от българите в Македония македонци. Такава е ситуацията при нас и затова Първата световна война и Втората е битка за Македония, а Русия и в първия, и във втория случай е на страната на Сърбия. Това обяснява нашето участие в този блок. Това е много тесен, но много важен национален интерес. Впрочем сега България предаде своите интереси и историческата си памет за Македония под натиска на САЩ и Брюксел, Европейският съюз защитава идеята дори за македонско малцинство в България, каквото не е имало – колко им е трудно на тях да живеят. И сега ние, без никаква, дори и хибридна война, или каквато гори в Украйна, ние предадохме интересите си. Но това обяснява защо тогава ние сме на другата страна, между другото през Втората световна война нито един български войник не е изпратен на фронта против руснаците, съветските – това е факт. Имаше, разбира се, наши партизани, наш генерал е бил на Червения площад за първия парад на победата на 24 юни. Така че не всичко е така просто, както в Русия, но в България винаги ще има много топло отношение към Русия. Но тук има един нюанс – в дадения момент има американска власт, даже не европейска, Брюксел е като част, координатор на американците може да се каже – американска власт в България и руско влияние, тъй като това е историческо присъствие, както и духовно, през Православието. Нашата връзка е много важна, защото ние сме дали духовно просвещение на Русия в Православието – църковнославянският език е средновековният български език, а те са ни дали, руската държава ни е дала Третата българска държава, тоест тя е възкресила нашата държавност. И затова сега се случва много твърд, бих казала, целенасочен, сериозен тормоз и битка от всички страни – не само политически, не само от атлантическите медии – против Трети март като национален празник, защото това е връзка с Русия. И този тормоз много напомня на отношението в Западна Европа към 9 май – трябва просто да се заличи – и в България сега се опитват да заличат Трети март, официално. Засега това не се случва, но то показва, че Западът много тънко разбира тези важни символи за нас. Ако това е отговор на Вашия въпрос.
– Дарина, ако резюмираме спора между русофили и русофоби, кого бихте нарекли победител днес? Кой побеждава?
– Русофобите, за съжаление, почетно, имам предвид политическата коректност, но русофилите са мнозинство. Русофилите са мнозинство, което, и това е типично българско, се съпротивлява пасивно. Но това е факт. Това включва и историческата памет, но официалната политика е русофобска, макар и не до такава степен обезумяла, както е в Прибалтика или Полша – това е абсолютно типично за българите – но с различни нюанси това съществува, за съжаление. Може да се обобщи така – на политическо ниво победиха русофобите, а във всичко останало българите са русофили.
– Дарина, кажете моля, има ли днес разбиране в България, има ли някакви политически сили, които разбират, че налаганите от Европа санкции срещу Русия убиват в голяма степен европейската икономика, в това число, естествено, и българската? Не просто я убиват, за да я убият, а убиват конкурента на Съединените щати?
– Те го разбират по време на предизборната надпревара, а после веднага го забравят, като политическа амнезия и затова има много малък процент гласуващи изобщо. Което всъщност ги устройва. Ако говорим накратко.
– Сега, следващият ми въпрос – в едно от Вашите интервюта, относително неотдавна, януари 2022 г., Вие казвате, че за да бъде Евросъюзът в безопасност, той трябва да бъде с Русия. Тези Ваши думи дори бяха изнесени като заглавие. Аз все пак не искам да изглеждам циничен, но това е като в стария виц за слона – ще изяде ли вагон рулца? Може и да изяде, но кой ще му го даде? Или в конкретния случай аз все пак не съм прав?
– Не, Александър, не Вие сте циник, а реалността е цинична. Защото Евросъюзът сам се превръща в анти-Европа. И Европа капитулира духовно, с пост-християнството – това е най-чиста духовна капитулация. След нея последва геополитическа капитулация, десуверенизация, Европейският съюз не е суверенен, а сега се провежда и икономическа суицидна политика на санкции, която води до деиндустриализация, всъщност даже САЩ използват стратегията на Рейгън срещу СССР, но този път срещу ЕС. Това е икономическа война като обратен мат – те заставят Евросъюза да се самоубие с тези санкции и никой не възразява. Всички разбират, независимо от неграмотността на еврочиновниците, те не са невменяеми, рабират защо се случва всичко това. Но, никой не се съпротивлява, с малки изключения, Орбан все още държи фронта. Но една птичка пролет не прави, все пак. И като цяло Европейският съюз сега е като някакъв колективен Горбачов и резултатът ще бъде „катастройка“, ако перефразираме по Зиновиев, към това върви всичко. И това е част от стратегията за зануляване, зеления дневен ред – даже и да нямаше Украйна, зеленият дневен ред е разрушителен. Сега Украйна и русофобията са много удобно обяснение за същата тази глобалистка тенденция, която разрушава идеята за Обединена Европа. Точно така ми се струва.
– Дарина, за съжаление последен въпрос – в едно неотдавнашно интервю Вие казвате, цитирам: „България може да бъде площадка за сближаване и разговор между Брюксел и Москва, а защо не и между Москва и Вашингтон“, ако правилно съм превел от български, защото преведох с Google translate това Ваше интервю. Дарина, това интервю беше преди 24 февруари, ако не се лъжа на 18 февруари или поне тогава беше публикувано. Днес също ли сте уверена в това, че България може да бъде площадка за сближаване?
– Александър, това беше възможно и след 24 февруари, но стана невъзможно след първия курс с българско оръжие за Полша, а от Полша то отива в Украйна. И всъщност български снаряди убиват руснаци и украинци. Поради това вече е невъзможно. Не зная как е в Австрия като европейска държава, която може да бъде площадка за разговори между САЩ и Русия, независимо от русофобията и в Австрия, но въпреки това, може би там е единственото място, което остана. А България можеше да бъде, във връзка с историческия си дълг, тя не винаги е видимо с Русия, можеше да бъде отлична площадка, но нямаше политическа воля, и няма, и преди 24 февруари, за съжаление. Нашата политическа воля е ампутирана. Но сега това е невъзможно именно заради българското оръжие, разбира се за Полша, чрез посредник, но това е граница, която не биваше да прекрачваме българите. Това е много сериозно.
-Дарина, благодаря, огромно благодаря за това много откровено интервю, блестящо интервю. Лично аз бях разтърсен от чутото от Вас. Много съм чел за Вас, чел съм Ваши интервюта, книги, гледал съм, не съм чел книгите все още, за съжаление. Искрено се радвам за нашето запознанство и много искам да вярвам, че срещите ни с Вас в ефира ще продължат и в бъдеще. Благодаря. Всичко добро.
– Благодаря.
– Благодаря ви, приятели, че бяхте с нас, всичко най-добро, бъдете здрави, гледайте нашия канал, с нас наистина е интересно.
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
