Снимка: Интернет
Материал на БНР
Повече от три десетилетия официозните говорители – не само в България, а и в целия останал свят – ни разказват следната приказка. След края на Студената война е настъпил най-справедливият световен ред. Либералният. При него силата няма значение. Значение единствено имат правилата, договорите и добрите чувства. И най-важното – правилата важат за всички и всички са длъжни да се съобразяват с тях – както ядрените гиганти с огромно население, така и мъничките държавици, чиято площ е колкото софийски квартал и които са виждали ядрени бойни глави само на картинка. Съгласен съм, че тази дълго разказвана ни приказка е много красива. Само дето има един недостатък. Лицемерна е от началото до края. Както е лицемерен и целият либерален международен ред, възникнал след края на Студената война.
Всички държави били равни? Всички били длъжни да спазват правилата? Чутовни глупости са това, казано политически некоректно. И днес, както и преди 70, а и преди 700 години, правото е на страната на силния. По-точно казано, на най-силния. В света става това, което каже хегемонът. А след края на Студената война най-силната държава са Съединените щати. Те са, или поне доскоро бяха, единствените, от които зависеше какво ще става по света. И, съответно, по света ставаше това, за което настояваше Америка. Тази практика я наричаха либерален международен ред, макар че нищо автентично либерално няма в нея. Въпросното прилагателно е сложено само за заблуда. Искате конкретни примери? Ето ги.
През 1999 г. във Вашингтон решиха, че трябва да бомбардират Сърбия и да отстранят от власт президента Милошевич. Защото нарушавал правата на албанците. Хубаво, ама правата на милиони хора биват нарушавани по целия свят. Пък тамошните ръководители не ги сменят и не им бомбят столиците. Даже напротив, мнозина авторитарни ръководители са първи приятели на американските политици. Ето още един пример – през 2003 г. Америка реши да разбомби Ирак и да свали Саддам Хюсеин, щото бил свързан с атентатите срещу кулите близнаци в Ню Йорк и имал оръжия за масово поразяване. И двете основания за бомбенето се оказаха тотални лъжи, но американците разрушиха Ирак и го превърнаха в царство на хаоса и ислямския тероризъм. Отново в името на тържеството на либералния ред бяха разрушени Либия и Сирия. Само дето никакъв либерализъм не избуя по тези места, а стана много по-лошо, отколкото беше.
Вече и най-наивните хора са се убедили, че зад приказките за всеобща справедливост и либерален световен ред, прозират принципите на старото като света политическо поведение – най-силният прави каквото си иска, или, по-точно казано, прави това, което му е изгодно. И изобщо не му пука за правила, закони и международни институции. И понеже след 1989 г. светът стана еднополярен, най-силната държава – САЩ – правеше необезпокоявана това, което смяташе за редно. През последните години обаче това започна да се променя. Различни държави започнаха да предизвикват хегемона – отначало по-тихо и свенливо, а напоследък все по-агресивно. Китай и Русия са най-ярките примери в това отношение. Както Пекин, така и Москва открито заявяват, че еднополюсният свят е вече в миналото, че ако през 90-те години на миналия век казаното от Вашингтон се приемаше като Закон Божи, днес нещата стоят по съвсем различен начин.
Либералният световен ред, в който, на практика, нямаше нищо либерално, а се характеризираше с тотално американско господство във всичко, се разпада пред очите ни. И фактът, че стипендиантите на „Америка за България“ и останалите грантови анализатори у нас не искат да видят това, не променя нищо. Статуквото се пропуква, независимо от техните желания. И това е съвсем естествен процес. Светът е прекалено голям и прекалено сложен, за да бъде управляван от едно единствено място. Да, това може да става за кратък период от време. Трийсет години няколко човека във Вашингтон натискаха копчетата, и всички останали по целия свят скачаха и изпълняваха. Това вече не е възможно. И е хубаво, че не е възможно, защото означава, че сме по-свободни.
