Снимка: Интернет
Материал на БНР
Когато се заговори за днешното състояние на отношенията между Република Северна Македония и България, обикновено първият въпрос, който възниква, е следният: Защо политиците в Скопие, били те в управлението или в опозиция, са толкова антибългарски настроени, на какво се дължи тяхната агресия? Ако трябва да бъдем честни докрай, сме длъжни да признаем, че основната вина за разгарянето на антибългарската истерия у съседите, се дължи в голяма степен на действията на много хора от нашия си политически и анализаторски елит. И веднага обяснявам защо.
През последната година редица български партии, особено тези, които описват себе си с термините на правоверния евроатлантизъм, направиха и невъзможното, за да ни убедят как България веднага трябва да вдигне ветото върху началото на преговорите на Скопие за членство в ЕС. Обясняваха ни, че това бил единствено правилният, единствено верният евроатлантически подход и че само така можели да се оправят отношенията между двете държави. В същото това време България беше подложена на огромен натиск от страна на Брюксел и Вашингтон да вдигнем колкото се може по-бързо ветото. Нашите евроатлантически партии избягваха да обсъждат тази тема, но беше очевадно, че действат в тесен синхрон с нарежданията на началниците от чужбина.
И в крайна сметка тези партии постигнаха това, което си бяха наумили. Или, казано политически некоректно, изпълниха идващите от чужбина инструкции. На 24 юни 2022 г. с гласовете на ПП, ДБ, ГЕРБ и ДПС в Народното събрание ветото над Скопие беше вдигнато. И, разбира се, всички ние заживяхме с очакването да настъпи рязко затопляне на отношенията между двете държави. Защото, нали, именно в това ни убеждаваха дълго време евроатлантическите партии. Лидерите на някои от тях дори изгаряха от нетърпение да вдигнат ветото колкото се може по-бързо. Спомнете си поведението на бившия премиер Кирил Петков, който едва заел най-важния пост в държавата, се затича към Скопие, за да уверява македонските си колеги в добрите си чувства. Изобщо държеше се така все едно ние, а не РСМ иска да стане член на ЕС. Дори се наложи президентът Румен Радев да свиква специален КСНС, за да охлажда Кирчовия ентусиазъм.
Либералният коментариат също даде всичко от себе си, за да бъде свалено час по-скоро българското вето над Скопие. Грантовите анализатори не спираха да говорят и пишат как веднага сме били длъжни да направим това, ако искаме да се покажем като цивилизовани европейци.
Заедно с политиците от споменатите вече партии умнокрасивитетът ни убеждаваше, че вдигането на ветото ще издигне на нови висоти отношенията ни с РСМ и ще настъпят вечни мир и любов между нас. Е, в крайна сметка техните желания се сбъднаха. България свали ветото и зачакахме „септември да стане май“, тоест да настъпи така красноречиво обещаваният ренесанс в отношенията между двете държави.
На практика обаче стана нещо съвършено различно. Български културни клубове бяха нападани, подпалвани, даже се стреляше по тях. Разбира се, върхът на антибългарската истерия стигна при нападението срещу гражданина на РСМ с българско самосъзнание Християн Пендиков. Властите в Скопие обясняваха, че това били изолирани случаи, с които те нямали нищо общо. Само че едва ли екстремистите щяха да действат по такъв вандалски начин, ако не усещаха, че деянията им ще останат безнаказани, ако не виждаха, че от най-високо място ги гледат благосклонно. Защо стана така? Защо не се сбъднаха всички онези красиви слова на нашенските умнокрасиви политици и анализатори, които се кълняха, че е достатъчно да вдигнем ветото и в РСМ рязко ще ни заобичат?
Поради една много проста причина. Политиците в македонската държава възприеха вдигането на ветото не като жест на добра воля, а като израз на слабост от страна на София. Те дълго време натискаха през най-различни европейски и американски институции, за да направи нашият политически елит желаното от тях. И в Скопие, съвсем правилно между другото, празнуваха победата. София се огъна след техния натиск, как няма да празнуват. А победителите не изпитват любов към победените. В най-добрия случай изпитват снизхождение, а по-често и особено когато не са особено интелигентни, се отдават на агресия. Нашите политици бяха длъжни да помислят за всичко това. Те обаче нямаха време да разсъждават. Те бързаха да изпълнят нарежданията.
