Снимка: Интернет
Материал на БНР
Всеизвестно е, че в политиката честността и принципността не са на особена почит, меко казано. А съвсем политически некоректно казано, в политиката се смята за нещо съвсем нормално, когато си в опозиция да говориш едно, а дойдеш ли на власт, да правиш точно обратното. Обаче това, което стана в българския парламент покрай сагата „Лукойл“ и гласуването на вота на недоверие, е лицемерие и безпринципност, каквито рядко сме виждали. ГЕРБ, които по време на дългогодишното си управление, не показваха и най-малко недоволство от практиките на „Лукойл“, изведнъж яростно протръбиха, че дерогацията за тази компания трябва да падне и изобщо се държаха така, сякаш ако до три дни въпросното изключение не отпадне, България ще загине като държава. И никакви логични аргументи, свързани с това, че светкавичното отпадане на дерогацията може да доведе до повишаване на цените, не им въздействаха.
Не по-малко странно беше и поведението на „Продължаваме промяната“. Основните действащи лица на тази партия не спират да повтарят как са ни освободили веднъж завинаги от „зловредното руско влияние“ и какви стопроцентови евроатлантици са, но в случая „Лукойл“ проявяваха странна загриженост тъкмо за интересите на една руска компания. Вярно, от ПП настояваха, че ги вълнували единствено интересите на българите, само че досегашните им действия и във вътрешен, а особено в международен план говорят, че защитата на националните интереси никога не е играла основна роля при тях. Техните коалиционни партньори, а в същото време и гласовити опоненти /между другото това положение също е някаква иновация в световната политика, хем да крепиш кабинета, хем постоянно да го ругаеш/ не пропускаха случай да обвинят ПП в „измяна на евроатлантическите ценности“ и „открит путинизъм“. Изобщо тотален цирк.
А пък цирковите изпълнения продължиха и при първото гласуване на вота на недоверие. Минути преди въпросното гласуване депутатите на ГЕРБ и ДПС се изнизаха от залата и оставиха партньорите си да се пържат в соса на неизвестността. Подобно действие може би минава за много хитър политически маньовър, за някаква върховна тактическа игра, но честно казано, това си е най-банално лицемерие. Защото принципното политическо поведение изисква, ако не харесваш някое действие на коалиционния си партньор, ако го възприемаш като несъвместимо с твоите принципи, просто да напуснеш коалицията. Точно така правят политиците в държавите, на които българските им колеги твърдят, че искат да приличаме. Най-нормалното нещо в създалата се ситуация беше ГЕРБ-ДПС, които твърдяха, че оставането на дерогацията за „Лукойл“ е нещо толкова ужасно, да подкрепят вота на недоверие, т.е. да свалят „пропутинската“ партия ПП, както те я наричаха, от власт. Те обаче не направиха това. Просто хвърляха в пространството някакви бомбастични фрази, след което си крепяха чинно кабинета, както са правили от ден първи.
В крайна сметка всички плеснаха с ръце и се прегърнаха. Колационерите пак се обичат и вотът на недоверие няма да мине. Защо? Може би защото, стоейки в коалицията, основните лица на ГЕРБ и на ДПС решават личните си проблеми, а и е хубаво да упражняваш неформално властта, т.е. хем да си прокарваш интересите, хем да не търпиш негативите от едно официално присъствие във властта. А може би просто ГЕРБ и ДПС крепят правителството на ПП-ДБ, защото такова е нареждането на Посолството. Връщайки се на темата за лицемерието в политиката, няма как да не ни направи впечатление отношението на умнокрасивитета – както на партийната, така и на анализаторската му фракция – към Делян Пеевски. Почти всички т.нар. „либерали“ изградиха политическата си кариера върху постоянното оплюване на този човек. Протестираха срещу него, бойкоти на фирмите му организираха, как ли не го наричаха, а днес чинно изпълняват всяко негово указание. Всъщност смело можем да кажем, че г-н Пеевски е неформалният лидер на това правителство, а съм сигурен, че спокойно и формален премиер може да стане и никакъв протест срещу подобно развитие на събитията няма да има.
Между другото, тъй като футболната тема е особено актуална тези дни, предлагам на Борислав Михайлов една стратегия, която ако той следва, ще остане президент на БФС до края на дните си. Когато прави публични изказвания, във всяко негово изречение трябва да присъства думата „евроатлантизъм“. Точно така прави г-н Пеевски. Евроатлантизмът това, евроатлантизмът онова и човекът отдавна се превърна в неформален премиер, с когото формалният министър-председател напълно се съобразява. И пак да припомним, че говорим за Делян Пеевски, когото „правилните“ политици, коментатори и медии определяха за „най-голямото зло“ в обществения ни живот. Днес няма и помен от това драматично говорене. По същия начин ще бъде реабилитиран и Борислав Михайлов, стига от сутрин до здрач да се изповядва в любов към „евроатлантизЪма“.
