Таня Глухчева е родена на 29 март 1986 г. в гр. София. На пет години заминава със семейството си за Канада. В България работи 11 години като учителка по испански и английски език, а в момента е журналистка във в. ДУМА. На пазара вече е факт новата й книга „4 месеца и 22 часа“, която е нещо наистина различно в съвременната българска литература.
„4 месеца и 22 часа“ е третата Ви книга, но втората, посветена на пътуване. С какво е по-различна от „Да пътуваш в петък 13.“?
Да, така е. „Да пътуваш в петък 13.“ беше дебютната ми книга и се „роди“ съвсем спонтанно – когато границите се затвориха заради КОВИД-пандемията и се наложи да остана в Чили не 5, а 50 дни. Тогава писах в първо лице и си водих записките под формата на дневник. Все пак никой не знаеше точно колко време ще бъдем затворени.
„4 месеца и 22 часа“ е посветена на престоя ми в Китай. Ако за първата книга пътуването беше планирано, а писането – случайно, то сега заминаването ми за Пекин беше неочаквано, но тръгнах с идеята да опиша всичко. Но този път – през погледа на няколко човека от различни държави, попаднали непознато място.
Много хора не могат да си позволят да пътуват и им е интересно чрез книгите да опознават нови места и хора. Радвам се, че мога да допринеса за това.
Благодаря на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ за доверието и най-вече на проф. Валери Стефанов за насърчаването на писателската ми дейност, както и на колегата от ДУМА Валентин Аргиров, за корицата. Тя е сбор от лицата на различни участници, а червеният цвят е същият като на китайското знаме.
Защо Китай?
От 9 години Китайският международен пресцентър (CICCP) предлага програма, която кани журналисти от различни държави да отидат в страната за няколко месеца и да отразяват събития – политически, културни, всякакви.
През 2023 г. за пръв път бяха поканени журналисти от Източна и Централна Европа. Никога не съм предполагала, че ще имам възможността да отида в Китай и то – за няколко месеца.
Но тази програма е част от стратегията на правителството за отваряне на държавата към света. Както казват местните политици – „Най-добрият начин хората да научат истината за живота, културата, историята ни, е като дойдат на място!“
Китай вече е и сред най-търсените туристически дестинации. Надявам се повече хора да успеят да видят местата, които съм описала.
Китай звучи като един съвсем различен свят. Какво знаем ние, българите, за тази страна?
Наистина това е един съвсем различен свят! И се оказва, за съжаление, че знаем прекалено малко за него и често се водим от предразсъдъци.
Такава чистота, такава сигурност, такава точност и най-вече – такова спокойствие, не съм предполагала, че могат да съществуват! Да, много хора казват: „Ама това там е диктатура, ама няма свобода…“ Такова нещо не видях. Имат си барове и дискотеки, ходят с различни прически, носят къси рокли и панталонки, смеят се, шегуват се. В нито един момент не видях страх в очите на стари, нито на млади.
Научих много за етиката за сервиране и пиене на чай, как да се яде с клечки…
Разбира се, имаше и странни неща за нас, европейците, като непрестанното мляскане по време на хранене или храченето по улиците. Но това е част от народопсихологията им.
Постарах се подробно да опиша бита на китайците, доколкото го опознах, какво е усещането да пътуваш с високоскоростен влак, как посрещат чужденците…
Не се ли притеснявате, че много хора ще Ви критикуват за книгата? Все пак не следва модерната прозападна ориентация…
Ироничното е, че преди да замина, от университета ми казаха „да внимавам с какви хора се запознавам и общувам, защото сме „прозападна държава“. Такъв коментар, направен през XXI в. ми се стори смешен и жалък и направо се изсмях. Как така ще съдим хората спрямо политическите им възгледи? Нещо, което в Китай не видях. Имаше журналисти с десни убеждения, но в нито един момент отношението към тях не се промени, не ги изгониха или ощетиха по някакъв начин… Защото всеки си има своя истина и идеали, които защитава.
Една журналистка от голяма българска медия ме предупреди да „не лъскам имиджа на Китай“. Отвърнах й, че не съм отишла в предаването да „лъскам“ нечий имидж, а да кажа какво съм видяла.
Който не вярва на това, което съм написала – да отиде и провери, но да не се опитва да ме оборва с градски легенди. Не споря с хора, с които нямаме равен старт.
Изглежда ми налудничаво да живеем в общество, толерантно към хората с различна сексуална ориентация, но крайно нетолерантно към тези с различни политически възгледи. Доста криворазбрана демокрация…
Каква е целта на един писател?
Зависи от писателя и от жанра, който предпочита. Някои искат да извадят читателя от реалността, потапяйки го в друга – пълна с дракони, еднорози и какви ли не още същества. Други пишат това, за което им плащат или „се продава“.
Аз лично имам една едничка цел – да обогатя хората с нови познания за други култури, да ги успокоя, че навсякъде има проблеми – лични и обществени, така че не трябва да се изживяваме като мъченици, защото винаги ще има по-зле и по-добре от нас. И най-важното – да не се подхожда с предразсъдъци, защото е опасно.
Живее ли се от писане?
Не знам дали се живее от писане, но аз живея, за да пиша. Най-ценното за мен са срещите с читателите.
Какви са бъдещите Ви планове?
Научих се да не си правя планове, защото най-добре е Съдбата да те изненада. Спомням си, че по време на представянето на втората ми книга „Професора“ в Перник, една жена от публиката ме попита дали нямам намерение да посетя Азия. Тогава й отвърнах, че не съм се замисляла и, че моята дестинация е Латинска Америка, но след две седмици получих покана за Китай!
Ако ми се усмихне късметът отново да отида някъде за по-дълго, няма да се замисля два пъти и ще приема.
