Данаил Димитров е дългогодишен учител по история и цивилизация в СУ „ Иван Вазов „Мездра.
Вече над век и половина България носи една болка в себе си. Тъжи и вика своите чеда откъснати от майчината и гръд по силата на политиката за надмощие и интереси, провеждана от така наречените Велики сили. Най- свидното и най голямо чедо е многострадалната Македония.
Родината ни е уникална с много неща , но като че ли две от тях са показателни за нашата история. Първата е, че вече в близо 1400 годишният живот на страната ни никога не сме променяли името си, а втората – символ на трагедията на един народ е, че днес граничим сами със себе си !
Никога българина не е разделял децата и народа си, не е изоставял братята и сестрите си да пъшкат и стенат под чуждия ярем. За това само месеци след Освобождението, когато благодарение на интересите на Великите сили, младата държава е разпокъсана на няколко части според Берлинския конгрес през юли 1878 г., започва една половин вековна борба за обединение.
Разпадащата се Османска империя в края на ХIХ и началото на ХХ век е определяна като „болния човек на Балканите“. Но за съжаление през последните години на съществуването и тя се превръща във важен фактор за икономическите и стратегически интереси на Англия, Франция и Австро-Унгария. За това в началото на ХIХ век повечето балкански държави като Гърция и Сърбия получават свободата си, но българския народ влачи оковите си още петдесет години.
Можем да изброим доста прояви на съпротива, започващи от Кресненско -Разложкото въстание, преминаващи през Съединението, Сръбско-българската война от 1885г., Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и Балканските войни от 1912-1913г., както дори Първата световна война, които се превръщат за българина във войни за национално обединение.
Българският войник навсякъде е посрещан с хляб и сол, окичван е с цветя, даваме хиляди свидни жертви в името на целокупна България. Но въпреки бляскавите победи, въпреки че българско бойно знаме не попада във вражески ръце, то политиците са тези които губят войните. Пример за това е и захвърлената и счупена златна химикалка, с която Александър Стамболийски подписва унизителния Ньойски договор през 1919 г.
Въпреки всичко, мечтата за братска прегръдка е жива дори след края на Втората световна война, когато се намесват отново новите Велики сили поделили си света по силата на своите интереси.
Тогава въпреки новия път, по който тръгва Източна Европа и Балканският полуостров, българската държава е принудена от Сталин да се откаже от своите чеда останали извън пределите им.
Днес отново политиката ни разделя брат от брата, сестра от сестрата, но нищо не може да заличи българското самосъзнание, духовност и култура по тези напоени с кръв и мъка земи.
Някога през средновековието България е била една от големите империи, една от Великите сили, без която нищо не се е решавало поне в Европа. Но днес в новата ни история изглежда, че сме орисани да сме сателит на поредната Велика сила. Политиците ни са принудени да взимат решения понякога в разрез с нашите национални интереси.
Но обикновеният българин и вчера, и днес, и утре, когато полага цветя и свежда глава пред хилядите паметници на героите дали живота си за свободна и независима България, никога не дели родината си и шепне молитви за Тракия, Мизия и Македония!!!
Данаил Димитров
