Галин Дурев е доктор по политология и член на Националния съвет на БСП
“Никога не пий вода, която не тече”, съветва един от главните герои своя другар в популярната творба на Стайнбек, като този съвет може успешно да бъде приложен към българското политическо блато. Застоялата вода не носи промяна, тя създава усещане за безвремие и летаргично спокойствие, но при политиката, за разлика от риболова, на тези състояния не бива да се гледа с добро око, защото смисълът на политическото действие е прогресът. Дори без да търсим идейна подкрепа от Хераклитовото “всичко тече, всичко се променя”, подсъзнателно всички усещаме, че застоят у нас вече е повече от това, което разумни същества биха понесли. Да, ежедневно ни убеждават с разнообразни способи, как движението напред е неоспорим факт, но то или е толкова бавно, че не го усещаме, или е плод на нечии болезнено желани фикции.
През последния месец средствата за масова информация бяха заети с представянето на кандидатските листи за народни представители за предстоящите избори. Тази тема бе водеща в множество публични дискусии и едва ли не следваше да се разглежда като своеобразен политически рестарт, поради значителните промени и отсъствието на знакови имена от всички партии. Дали такава промяна очакват българските граждани е отделен въпрос, но е факт, че застоялата вода на българския политически живот поне формално се раздвижи. Формално, защото тази динамика засегна единствено формалната част – кандидатите, а съдържателният елемент на политиката едва ли ще бъде сериозно повлиян от това.
Понеже темата с предизборните платформи също стана доста актуална, можем да видим, че основните политически сили ни предлагат редица твърде блудкави и откровено невъзможни неща. Няма как да не отбележим също, че, попаднали в робството на популизма, предизборните обещания са концентрирани в сходен идеен периметър, легитимиращ тезата, че вече няма ляво и дясно. Тогава, когато не си в състояние да предложиш политически алтернативи на съдържателно ниво, какво друго ти остава, освен да търсиш своето открояване на полето на формалния двубой между понякога твърде одиозни политически персони. Триумфът на формата над съдържанието изисква динамика и развитие, а това роди през годините и мантрата за “новите лица”, които следва да заместят поизхабените си колеги и да продължат прикриването на съдържателната несъстоятелност.
Персоналното прочистване, разбира се, често поставя партиите в трудна ситуация. Тъй като те отдавна са абдикирали от своите основни функции, постоянно им се налага да осъществяват внос на граждански квоти, но конкурсният фактор обикновено твърде се разминава с възможната полза в законодателния орган. Да, политиката също попада в сферата на публичността, но тя не бива да се бърка с националния стадион, сцената на Златния Орфей или канцеларията на някой успешен среден бизнес. Това е високата трибуна на Каравелов, Стамболов, Стоилов и прочее първопроходци на българския политически живот, които едва ли заслужават всичко това, което се случва днес.
В началото на прехода, а и години след това, партиите излъчваха сила и готовност да решават проблеми, те привличаха безпартийни лица, които можеха и знаеха как да се интегрират ефективно в политическия процес. Изхождайки от листите, в следващото народно събрание можем да станем свидетели на доста колоритен дуел, нещо средно между оспорван футболен мач и драматичен музикален формат. И всичко това за някой евентуален глас повече. Подобен замисъл едва ли ще се реализира според очакванията, но той е симптоматичен за тежкото положение, в което са изпаднали родните политически партии, както и за тежката кадрова немощ на българската политика.
Още Вебер обръща сериозно внимание на професионализацията в тази сфера, като разграничава лицата, живеещи за политиката и от политиката, без да придава на тези категории строго положителен или отрицателен смисъл. По-важното е, че той ясно посочва, че политиката, подобно на останалите човешки дейности, се нуждае от определен набор от качества и специфична подготовка, за да бъде нейното упражняване ефективно. Ако приемем за вярно твърдението му, че “всички партийни борби са не само борби за съдържателни цели, а преди всичко за патронаж върху служби”, то като общество ние сме крайно заинтересовани на тези служби да попадат подходящи лица, а намирането, подготовката и развитието на тези лица е отговорност на политическите партии.
Погледнато от тази страна, случващото се в предизборните листи изглежда още по-странно, защото масово партиите, вероятно с тайната надежда да не бъдат избрани, залагат на доста кандидати без никакъв политически опит, на такива със съмнителна безпартийна история или на професионалисти в различни области на обществения живот, за които се смята, че могат да поизлъскат избледнелите партийни образи. Вярно е, че някои от тези хора могат да бъдат полезни, но в общия случай това твърдение буди сериозно недоверие.
С подобни действия българските партии индиректно признават, че не са способни да изпълняват една от основните си функции – да подготвят родната управляваща класа, а се нуждаят от нови и нови “граждански” кадри, които да ги представят в по-благоприятна светлина пред обществото, макар често този ефект да е твърде съмнителен. Защо са ни тогава такива партии? Обричайки себе си на кадрова немощ, те обричат и държавното управление. В демократичните системи партиите трябва да излъчват качествени управленски кадри и без значение дали става дума за стремеж към някой друг глас повече, за чист клиентелизъм или други договорки, компромиси с политическия професионализъм са недопустими. Именно партиите следва да са гарант за това, макар все по-често да се обръщат към политическия внос за сметка на професионалната подготовка на собствени кадри, вероятно “защото всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят”.
Галин Дурев
