Снимки: Полина Димитрова
Таня Глухчева е родена на 29 март 1986 г. в гр. София. На пет години заминава със семейството си за Канада. В България работи 11 години като учителка по испански и английски език, а в момента е журналистка във в. ДУМА. На пазара вече е факт новата й книга „Професора“, която е нещо наистина различно в съвременната българска литература.
– Първата Ви книга вероятно е била вдъхновена от Вашето пътуване в Латинска Америка точно при избухването на пандемията. Как получихте вдъхновение за втората? Как стигнахте до идеята за сюжета?
– Първата ми книга „Да пътуваш в петък 13.“ беше вдъхновена от поредица от на пръв поглед съвсем различни събития, които нямаха нищо общо. Но в живота всичко е тясно свързано, макар и да виждаме нишките едва след време. Няма нищо случайно.
Що се отнася до втората творба „Професора“… Исках да бъде нещо различно, което да изненада читателите с неочаквани обрати и край. Да не е типичното произведение, където всичко е „предизвестено“. Вдъхновението дойде от един неформален разговор, започнат от моята любознателност и с получен неочакван отговор: „Макар и сляпа, Съдбата ни вижда.“ Останалото дойде от само себе си. Фактът, че някои вярват в нея, други в Бог, трети в науката… Как в исторически план нищо не се е променило, винаги е имало хора, изпреварили времето, в което живеят, други, неспособни да се борят за мечтите си, подчинявайки се на догми, писани и неписани правила и закони.
– Без да разкриваме подробности от самата книга, бихте ли казала дали наистина вярвате в прераждането?
– Вярвам, че се сблъскваме с едни и същи проблеми, докато не ги решим. Сигурна съм, че има нещо – какво точно, не знам. Нямам друго обяснение защо понякога уж срещаме човек за пръв път, а имаме чувството, че го познаваме от години и има нещо, което ни свързва. Други са ни неприятни от пръв поглед, а няма логична причина. Затова идеята за прераждането ми харесва, защото дава някакво обяснение: „срещаш някого и се сещаш защо през последните няколко века си го избягвал“.
– А какво е за Вас любовта?
– Всичко. Тя винаги ни дава ценен урок. Научава ни да погледнем на себе си, а и на света по различен начин. Отне ми време, но разбрах, че когато наистина обичаш – щастието на другия е на първо място и понякога не включва теб. Истинската любов не причинява страдание и не е пропита с болезнена ревност. Има разлика между обсебването, вманиачаването и красивото чувство, каквото е любовта.
Непоправима романтичка съм. Става ми много мъчно, когато някой твърди, че „такова нещо като любов няма и всичко е финансова изгода“ или каквато и да било изгода. Не разбирам и хората, които са с някого само, за да не са сами или от притеснение какво ще кажат другите. Те винаги ще си говорят, независимо дали имаш партньор и кой е това. Има толкова нещастни двойки, които предпочитат да се оплакват, вместо да се разделят и всеки да открие наистина подходящия за него човек. Често някой казва: „трябва ти другарче за старини“. Но трябва да усетиш, че това „другарче“ е „твоето“, а не е до теб по задължение или скука.
– Освен писател сте и доктор по политология, както и журналист, политиката е навсякъде около Вас – как би изглеждал един политик като литературен герой?
– Това са житейски професионални роли. В този ред на мисли – на първо място съм учителка. Това е професията, която най-дълго съм практикувала и не мога да изляза от нея. Веднъж учител – винаги учител. Но срещата с различни хора, от всякакви възрасти, контактуването с тях по различни поводи ми даде и продължава да ми дава много. Затова и имам богата „колекция“ от образи и характери на потенциални герои. Но, ако в някоя творба се появи герой, който е политик, той би бил… скучен. Разбира се, ако образът му е достоверен, а не идеализиран. Така, както повечето политици отблъскват избирателите още с появата си, така и читателите ще прескачат страниците, в които той се появява. Освен, ако не се пише сатира или пародия. Причините са много: опростена реторика, с цел да се покаже, че е „част от обикновения народ“, но толкова простоват език е обида за избирателите. Или другата крайност – използването на чуждици и високопарни думи, за да се покаже много начетен. За съжаление, политиците дори не си дават сметка, че са станали за смях и много са си повярвали.
– Прекрасно е, че намирате време едновременно за работа, наука и писане на книги. И все пак – лесно ли е млад човек да се реши да издаде книга?
– Човек трябва да издаде книга, когато се чувства готов и има какво да каже. Винаги ще има такива, които да те подкрепят и насърчават, както и други, които да те спъват или обезкуражават. Всеки писател усеща „Момента“ с главно „М“. Тогава няма сила на света, способна да те спре. Но трябва да го усетиш със сърцето си, а не да издадеш нещо ей така, защото е модерно и да се радваш на 15 минути слава. Както се случваше в зората на попфолка, когато всеки втори решаваше, че може да пее и издаваше албум.
– Хората около вас вероятно са много впечатлени от успехите ви – книги, дисертация. Със сигурност полагате много усилия, но те оценяват ли се? Кое преобладава повече – подкрепата или завистта?
– И двете се усещат. Спомням си, че когато изразих намерението си, че смятам да издам книга с „приключенията“ ми в Латинска Америка, много хора от обкръжението ми казаха, че е чудесна идея. Но после започнаха интервютата, срещата с нови хора, представянето на книгата на различни места и се усети напрежение, продиктувано от въпроса „Защо тя, а не аз?!“ Дори една позната веднъж подхвърли „Ще взема и аз да напиша книга!“ И й отговорих – „Напиши. Щом имаш какво да дадеш на съвременната българска литература, това е чудесно!“ Разбира се, нищо не написа.
По принцип, колкото и странно да звучи, завистта може да е положително качество. Ако тя те вдъхновява да направиш нещо по-добре от другите, ако те мотивира да се амбицираш. За съжаление, повечето се ограничават до това да изпитват негативни емоции, да злословят и… нищо повече. Аз лично, обичам да ме предизвикват и да се предизвиквам, за да мога да покажа най-доброто от себе си.
– Втората книга вече е факт, но дали имате идеи за бъдещи книги и какви?
– Да! Обичам да пиша за различни неща: проблемите в обществото, хората, които го съставляват, предизвикателствата, с които се сблъскват и последиците от направените избори. Няколкогодишният ми опит като учителка ми предостави възможността да опиша интересни теми в държавните и частните училища, взаимоотношенията между колеги, учители-ученици, докъде може да ни отведе прекомерната амбиция и др. Това, съчетано с краткия ми опит като журналистка обещава да създаде наистина необикновена книга.
