Снимка: Интернет
Материал на БНР
Днес за пореден път се говори за смяна на имена на улици и премахване на паметници. Съвсем логично, след като се стигна до предложението за друг национален празник и опита да забравим идеала на Санстефанска България, удари се посипаха и върху човека, който изиграва една от основните роли за нашето освобождение – граф Николай Игнатиев. За него се разказват невероятни истории – как е станал съучастник в убийството на Васил Левски, че нарочно е искал една толкова голяма територия за България, въпреки че е бил наясно с невъзможността тя да бъде защитена пред Великите сили. Най-важното обвинение срещу него от модерните псевдоисторици остава следването на интересите на Руската империя. Много странно, на кого би могъл да служи, при условие, че е дипломатически представител на руския двор в Истанбул?
За да разберем какво е истинското място на граф Игнатиев в нашата история е добре да погледнем по-широката картина на мястото му в световните събития. Николай Игнатиев е роден през 1832 г. в аристократично семейство. Баща му е генерал и младежът също получава военно образование, но скоро се очертава началото на дипломатическата му кариера. Той е участник в Парижката мирна конференция през 1856 г., с която се урегулират отношенията между Великобритания, Франция, Османската империя и Русия след края на Кримската война. Руската делегация е в сложно положение, защото е загубила войната и губи и статута си на велика сила, която доминира Европа. Николай Игнатиев е натоварен да преговаря за границата в региона на Молдова, където той се опитва да запази в рамките на руските територии колкото се може повече от селата и градовете, населени с българи. В този момент Хабсбургите и Британия се борят границата да мине възможно най-източно. Усилията на Игнатиев се увенчават с успех. Той е награден с орден и спасява голяма част от българското население там от преминаването му под юрисдикцията на Османците. В този момент ясно се вижда, че интересите на българското население и Руската империя съвпадат. Заради брилянтния си дебют Игнатиев е изпратен като руски военен представител в Лондон. Там той осъзнава значението на Средна Азия за британската политика и търси засилване на руските интереси в този регион. През 1858 г. е изпратен на експедиция към ханствата Хива и Бухара за подписването на договори с Руската империя. Това пътуване отново е изключително успешно, въпреки че в Петербург смятат, че цялата група е загинала. Издигането му по дипломатическата стълбица се ускорява и през 1859 г. е изпратен в Китай, за да принуди императора да ратифицира договора с Русия. В този момент се води Втората опиумна война и британската и френската армия са на път да превземат Пекин. Игнатиев улавя момента. Той успява да убеди китайците, че само с неговата помощ могат да спасят града. В същото време представя пред западните сили картина, в която китайските събират мощ и скоро ще отговорят. Враждуващите лагери смятат, че само чрез него могат да постигнат резултати. Игнатиев убеждава Пекин да ратифицира неравностойни договори с Русия, Великобритания и Франция, а китайските имперски власти вярват, че той ги е спасил от унищожаването на столицата им от чуждите войски.
Мисията в Китай става поредната стъпка в дипломатическото му израстване и през 1861 г. е изпратен в османската столица. Там в рамките на няколко години израства до поста на посланик. Позицията му по време на гръцкото въстание в Крит е доста сдържана, защото залага на българската карта. В периода на църковните борби застава напълно зад нашите духовници и възрожденци и допринася за църковната ни независимост с огромното си влияние пред Високата порта. Той поддържа българската кауза, защото тя може да помогне в налагането на руските интереси, свързани с отслабването на османците на Балканите. По време на Константинополската конференция през 1876 – 1877 г. привлича към защитата на християните в Османската империя и британския представител лорд Солсбъри. Преди началото на Освободителната война се опитва да подсигури неутралитета на европейските сили. В крайна сметка той е идеологът на подписването на Сан Стефанския договор и включването в новата българска държава на всички територии, населени с наше етническо население. Интригите в Санкт Петербург го свалят от важната дипломатическа позиция и Игнатиев не успява да защити своите идеи и позиции по време на Берлинския конгрес, където Русия е представена от Пьотър Шувалов. Стефан Стамболов има изключително високо мнение за руския дипломат, както и повечето възрожденци и съвременници. Тези, които се опитват да пренапишат историята днес, се позовават само на един откъс от дипломатическа депеша, в която графа говори за събитията около залавянето и осъждането на Васил Левски. В нея е записано – „Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор. Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото“. Тълкуването безспорно може да бъде двузначно, но е факт, че графът се е опитал да намали удара върху българските тайни организации.
Днес общата тенденция е да се откажем от всичко свързано с Русия в историята си. Да кажем, че освобождението ни е дошло от някъде другаде. Да подчертаем, че Игнатиев е мислил за интересите на своята държава, а не на българите. Колкото и да са силни напъните за преиначаването на събитията, понякога е много сложно да се постигне това. Още повече когато съществуват документи. Точно такъв е случаят и с граф Игнатиев, а днешните псевдоразбирачи е добре да четат повече когато забъркват своите исторически буламачи.
